Има ли благородна лъжа?

Есето : Един опит, без който не можем

 

Лъжата е зло, а зло ли е винаги? Благородната лъжа е неистина, но може би е добро? Или е зло, след като е лъжа? На пръв поглед няма логика! Но това е идиоматично словосъчетание и както из­глежда произнасянето му предизвиква само позитивни чувства и благи усмивки. Съществува ли благородната лъжа, след като я има в речника ни? Или по-вероятно е да съществува само лъжа­та, а да изпитваме остра липса на благородство? Как да разбира­ме в хармонично цяло такова логическо противоречие? И все пак – може би благородството също е намерило място под слънцето. Дано!

Векове наред хората търсят точна дефиниция за лъжата и истината. Цялата ни цивилизация е изградена върху тези два ан­тонима. Но определение, което да ги разграничава категорично, все още няма. Вероятно няма и да бъде създадено.

Струва ми се, че Платон се е докоснал до същността на тези категории, твърдейки, че логическите характеристики истина – лъжа и етическите им аналози добро – зло са относителни спря­мо Абсолюта, разбирай Вселената. Само тя е категория без анто­ним, алтернатива или степен. Тя е абсолютната истина и се въз­приема на различни нива, в зависимост от зрелостта на човешко­то познание. Всяко ниво има своите лъжи – истини, добро – зло. Достигането на Абсолюта е невъзможно, но всеки човек се доб­лижава непрекъснато ,до него, изкачвайки се по трите стени на равностранна пирамида. Стените съответно символизират етика­та, естетиката и логиката.

И така, с помощта на житейския ми опит и силите на знани­ето ми, въоръжена с „пирамидата на Платон“ и Айнщайновото прозрение, че всичко е относително, се опитах, както и много, много други преди мен, да проумея природата на истината и лъ­жата.

Знам със сигурност, че границите между добро и зло, истина и лъжа, са толкова размити, че на пръв поглед не съществуват. Критериите за разграничаването им са прекадено много, почти колкото хора има на земята. Хиляди човешки култури са просъ­ществували от появата на хомо сапиенс до наши дни. Милиарди индивиди са завещавали опита и мъдростта си, градейки по този начин колективното ни съзнание. Толкова културни пластове от миналото са оставили следи в основите на съвременната цивили­зация.

Като продукт на своето време, ще се опитам да съставя по­редната непълна дефиниция за истина и лъжа. Считам, че исти­ната свършва там, докъдето се простира способността на човеш­кото съзнание да проумява действителността. Всеки факт, екви­валентен с очевидната действителност, за нас е истина. Остана­лото е лъжа. Всеки, според интелекта си, съумява да осъзнае раз­лични по обхват действителности. Колкото по-активно човек из­ползва логическата, емоционалната, сетивната и интуитивната функции на мозъка си, толкова по-широк става неговият свето­глед.

Изкушавам се от идеята да систематизирам лъжите и исти­ните. Без да забравям, че те са относителни, за основен критерий ще използвам етичните норми за добро и зло. Мисля, че добро е всичко полезно за индивида или обществото в материален и духо­вен план. При това индивидуалното и общественото добро трябва да хармонират. Когато има разнобой в интересите на двете стра­ни, доброто се превръща в зло.

И така, „истината, само истината и цялата истина или поне трийсет процента от нея“ – гласеше рубрика в едно популярно предаване. Има малки истини. С тях се сблъскваме ежедневно – кратки прозрения за хора, събития и ситуации; те са голямата част от житейския ни опит, емпирично познание за физическата и ду­ховната същност на света, който обитаваме. Има и големи исти­ни. Те са общоприети и са основните фактори, повлияли върху развитието на обществото ни. Колкото повече хора ги изповяд­ват, толкова по-обективни и необорими изглеждат. Но да не заб­равяме, че не са абсолютни. Често доброто се идентифицира с | познаването и следването на малките и големите истини.

А лъжата? О, тя е многолика! Обикновено се оказва самоизмама всяка субективна малка истина. Илюзиите, обектите на въ­ображението са все неща, които реално не съществуват. Следователно те са неистински. А какво да мислим за безобидната шега, и която понякога се гради на лъжа, тоест е проявление на злото?

Надеждата – едни я наричат последната злина от кутията на Пандора, а други твърдят, че тя крепи човешкия дух. Злина ли е на­деждата? А благородната лъжа? Колко много лъжи! Но те зло ли са, след като не са истини и се разминават с действителността? Не мисля…

По-скоро, това са многото лица на индивидуалното добро, които не изключват обществените етични норми. С други думи, не са в противоречие с големите истини. Да вдъхнеш смелост и сили на изпаднал в беда човек, е добро дори ако е изречена лъжа. Да предпазиш друго човешко същество от физическо или емоци­онално нараняване, отново е добро. Любовта към ближния ни дик­тува това поведение, а тя е една от големите ни истини. Човещи­ната, хуманизмът, разбирателството – все обществени заблуди, но колко красиво звучат! Тези думи излъчват благородство. От нас зависи да ги превърнем в големи истини!

Да, има благородни лъжи! Непрекъснато се сблъскваме с тях – от идеята за свобода, равенство и братство, през Дон Кихот, та до бялата лястовица на Йовков. Колкото повече им вярваме, толкова по-добро място за живеене ще бъде нашият общ дом – Земята. Има ли смисъл да коментирам въображението? То е в основата на илюзиите и утопиите, но злина ли е – питам се. Та нали светлите мечти, породени от него, са катализатор на всяко съзидание! Благородните лъжи са част от нашите малки истини. Те са способни да ни направят по-човеци – същества със свободна воля, с право на избор между добро и зло. Хора, сътворени от любовта и творящи в нейно име, достойни жители на Земята и ученици на Вселената.

Що се отнася до големите злини и истинските лъжи… Е, то­ва е вече друг въпрос. Всички сме патили от тях през по-голямата част от живота си. Но оцелявайки, сме излизали по-силни от това противоборство. Надживели, надбягали лъжата с „късите крака“, сме ставали само по-мъдри и по-мотивирани да прозрем кое е криво и кое – право, без да следваме сляпо готови догми и дефор­мирани възгледи.