Основни белези на есето.
Опит за систематизация

 

откъс от книгата Есето : Един опит, без който не можем

 

Вероятно много от читателите помнят забавно-поучителната ситуация, създала се между древногръцкия философ Сократ и не­гов ученик. Убеден в мъдростта на учителя си, го попитал защо твърди, че знае много малко за света, философът начертал два кръга с различна големина и обяснил, че по-малкият представля­ва учениците му и е със значително по-малко допирни точки с повърхнината извън кръга, т. е. с неизвестното в света. Обратно, по-големият кръг – познанието на самия Сократ, има много пове­че допир с неизвестното. Парадоксът от съотношението между познато и непознато като че ли в пълна сила се отнася до умени­ето за писане на есе в училище. Учениците с готовност биха Пред­почели този жанр само защото неговата форма е свободна, а в средния курс дори не е свързан с изучавано литературно произ­ведение. Учителите, на свой ред, недоумяват от избора на учени­ците си, като си дават сметка за творческата мощ, с която се пи­ше истинското есе. Такива, като ученика на Сократ, въодушевено ще „изчерпят“ на един дъх възложената им тема, но есето им ще предизвика поредната въздишка на отегчение у проверяващия учител. Други, чиито допирни точки с непознатото Са много пове­че (защото знаят повече!), интуитивно схващат какво бреме е не­обходимостта да изразиш себе си чрез позиция към зададения проблем – при това словото ти да бъде убедително – чрез силата на осведомяващите факти и емоционалното въздействие; игриво да подскача, без да се губи логическата нишка; да предизвиква асоциации; да бъде оригинално, подредено… Знаещите разбират колко е трудно достижима именно лекотата, плавността, с която се движи мисълта в есето, носейки вдъхновение и естетическа нас­лада на читателя.

 

Световноизвестните есеисти – от Мишел дьо Монтен до Томас Ман – не са ползвали наръчници за писане на есета, но са притежавали талант, съчетан с ерудиция, с индивидуална и съ­щевременно основаваща се на значимия човешки опит мисъл.

 

В теорията на литературата, е познавателна и учебна цел, са създадени много дефиниции за есето. Ето и най-популярните меж­ду тях:

„Есето (от фр. ез. – опит) е вид литературно-критическа и публицистична статия или по-голяма творба, в която по оригина­лен начин, с художествени средства и сложна асоциативност се прави опит да се изясни някой литературен, обществен, културен или философски въпрос… Обикновено се отличава с оригинална композиция, с изискан, цветист стил, изпълнен с афоризми, със самобитни и духовити разсъждения и смели обобщения, които чес­то не съвпадат със системното научно изследване на даден проблем. Авторите на есето се добират до своите истини и обоб­щения главно по умозрителен път, благодарение на своята начете­ност. Най-много есета се пишат върху живота и творчеството на писатели, върху актуални морални и социални проблеми и др.“ (Речник на литературните термини, С., 1973, с. 39,4) „В самото възникване на есето като жанр има нещо много показателно за същността му. За негов родител се смята френс­кият мислител М. дьо Монтен, който го налага със своята книга „Опити“ – свободни размисли върху различни страни на човеш­кото битие, споделен житейски опит, мъдростта на един живот. Но мъдрост, почерпена не само от живота, а и от книгите.“

,,…то (есето) в най-голяма степен е „отворено“ към други ху­манитарни области – философия, психология, етика, социология, история и др., дори преминава в тях…“

(„Есето като критически жанр“, Св. Игов) „Есето най-често е изтънчена и сложна форма на непосредс­твен разговор, плавен начин за изразяване на размишления за. нравствеността, афоризми и неща, казани между другото, по-малко строго и по-малко отблъскващо, отколкото си позволяват трак­татите и беседите на морални теми. Есето трябва да изглежда свободно, но не немощно; неангажирано, но не и тривиално. Всъщност това е краткото изкуство на егоцентризма… „

(Р. фаулът, Речник на съвременните литературни термини, 1993 г.)

„Есето като критичен контрол над моя собствен живот ще остане, изглежда неразделна част от моето творчество.“

(‘Томас Ман)

„Предмет на моята книга съм самият аз.“

(Мишел дьо Монтен, „Опити“)

Нека да подредим по-отчетливо общите твърдения в тълку­ванията за есето,.на които се позоваваме за изясняване на негова­та същност:

  1. Форма – своеобразна проза, белетризирано изложение на мисли и впечатления със свободна, оригинална композиция.
  2. Предметна област на изложението – социална, морална, естетическа; проблем, свързан с литературата, обществото, културата, философията и пр.
  3. Познавателна основа (изходна, отправна точка на разсъжденията) – натрупана житейска мъдрост, знания придобити от книгите, богатство от наблюдения и впечатления.
  4. Цел на изложението – изразяване на собствена позиция, своя истина; нова, оригинална гледна тока върху проблема; изява на личността.
  5. Функционален стил – на границата между научния, худо­жествения и публицистичния.
  6. Език – образно-асоциативен, афористичен, изискан.
  7. Въздействие върху читателя — убеждава, вдъхновява, дос­тавя естетическа наслада.

Без да твърдим, че сме обобщили всички специфични белези на есето, считаме, че тези, които изведохме от приведените цитати, ни дават възможност да очертаем в известна система неговата същност; да открием практически приложими методи за разви­ване на умения при разработка на съчинение от този жанр. Но преди това ви предлагаме част от проникновените „мисли“ на П. Йорданов за есето от едноименната му творба. Препоръчваме на читателите си да я прочетат цялата, защото това би обогатило представата им за този жанр.

  • Поводът може да бъде „незначителен“, обектът да бъде само „изходна точка“, последвана от „свободна и красива игра“ на мисълта.
  • За есеиста има значение не научното изследване на действителността, а художествената убедителност.
  • „Банални люде не могат да пишат есета.“
  • „…есето трябва да се ражда спонтанно и радостно“ – то е плод на вдъхновение.
  • „На есето е позволено всичко“, но под привидната леко­та на мислите трябва да прозира „дълбокото, оригинал­но, свободно виждане“ на есеиста, у когото се съчетават мислителят и поетът.
  • „Есето синтезира“, т. е. чрез индивидуалното и ограниче­ното се стига до обобщаващото за действителността.
  • На есето не са чужди противоречивите мисли, стига те да не нарушават логиката на цялостното внушение.

(Из „Мисли за есето “ на П. Йорданов)

Колкото и да извличаме характерното за този жанр от реч­ници и от всичко писано за него, едва ли ще бъде от особена полза за начинаещите, ако те не са прочели поне няколко есета като онагледяващи словесни образци. Затова, при последователния ана­лиз на същностните белези на есето, ще се спираме на част от поместените в тази книга примерни текстове. Техният подбор е съобразен с познавателното равнище, интересите и възможнос­тите на учениците в среден и горен курс. За да бъдат ефективни усилията ни за изграждане на умения за този жанр, прочетете пред­варително текстовете.