С Древна Гърция е свързана появата на съвременния термин „архив” – за означаване както на съвкупност от официални документи, така и на мястото за тяхното съхранение. През класическия и елинистическия период в Древна Гърция са съществували развити архиви и от това време са и първите сведения за централизирано съхранение на документи в хранилище с постоянен състав. Съхранението се извърш­вало в политическия архив на Атинския полис, станал известен под името „Метроон”, защото там първоначално се намирал Храма на майката на боговете Метер, обявена след време за покровителка на архивите. Този архив съществувал от края на I век пр.н.е. до средата на III век от н.е., а редът за съхранение на документите бил добър и поз­волявал бързо да се намират и доставят нужни документи. В много случай храмовете се използвали и като хранилища на обществени и частни[1] документи, например Платон пише за храма на Аполон в Делфи, че съхранявал „най-великите, най-прекрасните и най-стари” зако­ноположения за построяване на светилища, за жертвоприношения и всичко, което се отнася до питането на боговете. Сравнително добре документирали живота си и древните римляни. Ранното европейско средновековие[2] не ни донася нищо ново по отношение на документи­рането и организацията на архивното дело, а основните категории ар­хиви продължават да са правителствените, църковните и частните. Във времето на развития феодализъм в Европа прониква от Изтока хартия­та, която изиграва роля за документирането. Появяват се и нови форми на деловодство, най-важни от които са регистрите и дългите свитъци.

В Европа в периода на късния феодализъм и първите векове на новото време се появяват нови явления в документообразуването и в архивно­то съхранение на документите и са добре организирани градските ар­хиви. Френската революция от края на 18-ти век бележи началото на съвършено нов етап в развитието на архивното дело — архивите се обя­вявали за „публични”, т.е. достъпни за административно, научно или друго използване от широки обществени кръгове. Двадесети век е свързан с опита да се надхвърли централизацията, а архивознанието да разшири обекта си на изучаване с приоритетните негови задачи, като например разработването на общовалидна методика за систематизира­не, описване и използване на архивните документи, без значение от кого, кога и къде са създадени. Архивното дело се развивало и в Бълга­рия, създадени са архивни фондове, но както навсякъде другаде доку­менти загивали от пожари, от наводнения, от войни и народни въста­ния, от липса на специални условия за съхранение, макар че са могли да оцелеят в значителна своя част и българските документални богатс­тва. България тясно преплела съдбата си както с Византия, така за ве­кове наред и с Османската империя, където във връзка с администра­тивната практика възниквали специални помагала[3] по съставянето на документи. С течение на времето в Османската империя се образували исторически архиви, който се съхранявали в султанските дворци, по домовете на висшите сановници или в сградите на съответните ведом­ства. На българска територия също било изградено от прочутия майс­тор Никола Фичев специално хранилище през 1873 г. във Велико Тър­ново[4]. Един от първите, заели се с издирването на документи от мина­лото е Паисий Хилендарски. Българската възрожденска интелигенция активно участвала за спасяване и проучване на документалното нас­ледство на страната ни, а нейните усилия довели до формирането на първите архивни сбирки в българските градове. През 1869 – 1870 г. Марин Дринов разработва и публикува в печата[5] правила за описване­то на стари български ръкописи и продължително време работи в ев­ропейските библиотеки и архиви. Марин Дринов системно използва рядко срещаните до тогава термини „документ” и „архив”. Най- старите български документи – ръкописни и старопечатни книги са опазени от родолюбивите служители на християнската вяра. Доколко- то могли сами пазели възникващите в тяхната дейност документи и другите институции на българското общество, сред които са общините, училищата, училищните настоятелства, еснафите, културно-просвет­ните организации, благотворителните организации и т.н.

 Забележки:

[1] Също и лични документи. „Личен документ” означава официален документ, който удостоверява личността на човек и/или негови права, задължения, служебно или обществено положение. Съществуват и документи от личен произход, които са съз­дадени от отделни лица (лице) и не са официални.

[2] Деловата кореспонденция през Средновековието е наричана с обобщаващото назва­ние „питакь”.

[3] Такъв бил сборникът, озаглавен „Кореспонденция на султаните”, а също сборникът със заглавие „Ръководство по кореспонденция”.

[4] По време на Освободителната война намиращите се там документи били изнесени навън и изгорени.

[5] Под формата на „Писмо до българските читалища”.

[av_productlist categories=’303′ columns=’1′ items=’1′ offset=’0′ sort=’0′ paginate=’yes’ link_behavior=“ show_images=’yes’]